Престижни награди за ЛК Ботевци в Националния конкурс за стихотворение и есе „Живеем в земята на Ботев“, 2024
Теодора Александрова от 12.б клас бе отличена със СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА МОН, а Стилиян Стоев от 8.а клас получи ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА за есе във II-ра възрастова група на Националния конкурс за стихотворение и есе „Живеем в земята на Ботев“, 2024. Благодарствена грамота получи и техният ръководител Диана Николчева. Журито в състав: поетесата Яна Кременска, старши експертът по БЕЛ в РУО-Враца Соня Дамянова и журналистът Марин Ботунски излъчи най-добрите есета и стихотворения сред повече от 300 участници от цяла България. Официалната церемония по награждаването и литературно четене на отличените творби се състоя на 31 май 2024 г. в Регионалния исторически музей. Наградите връчи Красимир Богданов – председател на комисиите по култура и образование в Община Враца.
Откъси от отличените есета на Теодора и Стилиян са публикувани в литературно-художествения алманах „Околчица“.
https://www.zovzaistina.com/test1/wp/wp-content/uploads/2024/05/Okolchica2024.pdf
Из есето на Стилиян „Живеем в земята на Ботев“:
„Жив е той… в нас, защото живеем в земята на Ботев! Когато яростни бури кършат клоните на вековните дървета и реките заливат със своя гняв села и долини, когато пожари изгарят стърнища и градушки наказват посевите, тогава земята на Ботев пее самодивски песни. Крещи с гласа на Банши, потънала в скръб и тъга. Като древно същество тя носи в душата си белезите от хиляди битки, от хиляди разбити съдби и отнети животи и ни наказва за нашето нехайство, за нашата безотговорност и за това, че сме забравили кои сме ние и каква е тя… земята на Ботев. И кой е той…. Нека обясним за неуките, за чужденците и непукистите.., и за забравилите – кой е Ботев.“
Из есето на Теодора „Земята на Ботев – кръстопът на безсмъртието“:
Правилният път винаги е предчувствие за бъдещето на родината…
По-дълбоките размисли ме окриляват да напиша есето си. В съзнанието ми изникват три думи, които са рамката на безвремието – ,,минало“, ,,настояще“ и ,,бъдеще“. Това са три величини, използвани от поети, историци и изследователи. Величини, които не са константа. Идват, а след това си отиват, оставяйки горчивия вкус на онази загуба, която е съкрушителна за цял един народ. Докато пиша, си представям как Ботев стои до мен. Той ме предпазва от самоцелни метафори. Неговото най-съкровено желание е да не го сакрализирам. Иска да го помним като народен човек. Неудобен, непрактичен и твърде романтичен за съвременното общество, той продължава: „Днес за днес политиката в света е такваз, каквато винаги си е била, демек, както казва старата пословица: „Атовете се ритат, магаретата теглят.“. Не иска да политиканстваме. Разочарован е от това, което принизява духовно неговата земя. Смята, че нравствено сме обеднели, нищо, че сме издигнали небостъргачи до небосводите. Не мислим, не чувстваме, не искаме да вървим по правилния път, защото е по-лесно да битуваме тук, където сме заседнали от години. По-лесно е да приемаме реформите, които не ни реформират. Разочарованието му е голямо, но вярата му в нас, е по-голяма. Той също се е сблъскал с родоотстъпници, патриотари и „вълци в овчи кожи“, но те не са попречили, на възвишените родолюбци като него да поведат народа по пътя на промяната и да пренапишат съдбата на нашата родина. Опитвам се. Опитвам се да следвам примера на Ботев и в Словото, и в борбата. Борбата, за която днес не ни трябва оръжие, а само голямо сърце, което събира в себе си цяла България. Трябват ни хора, които не се боят да прокарват пътища и да строят мостове, за да обединят народа, който днес е забравил за ближния си. Трябват ни маргаритки, родени в полето на розите, но избрали да бъдат различни. Специални. Истински. Искрени. Трябват ни повече такива като Ботев, които загърбват егоистичното битие и дори в последните си дни превръщат елегията в ода. Които естетизират смъртта и не се боят да се срещнат с нея в името на това ние да бъдем част от тази пролетна идилия.
