Г-жа В. Кацарска – на прощаване

Камбана звъни!
Звъни-и-и!
Непрекъснато звъни,
а звънът и достига различно до хората:
едни се дразнят, други наострят слух,
трети се радват и повтарят звука и,
а четвърти никога не го забравят.
Казват, че камбаната не е модерна, а антика.
Но щом я видим нещо топло ни изпълва,
кара ни неволно да я пипнем, звъна и да чуем.
Най-важно е кога и кой я залюлява и дали тежестта и позволява.
Понякога никой не успява, но ехото камбанно не стихва, все ехти.
Докосне ли я слънчев лъч, падащо листо, дъждовна капка,
безмилостно градушково зърно –
заслушайте се в този звук вълшебен,
 който шепне, заглъхва, трепти, ехти и за миг не спира дори.
Мелодия нечувана реди.
А когато пухкав сняг я навали – тя пак звъни.
Снежинките – палави сестри танцуват, пчелят в очите, чезнат и сълзят.
Танцувайте, снежинки, камбаната звъни! И утре идва пролет, хора!
Не една ръка на злодей опитва се камбаната да спре, уви,
тя продължава да звъни със звън, роден от тежестта и.
Хора, тя звъни, нищо, че е студена.
Зимата е нейното време, рождение и сила.
Лошите са сълзи лодки, без вода спират своя ход, защото няма весла, хора, вода и вятър.
Спира ходът техен, а камбаната отново звъни и песен незабравима реди.
А утре пак ще звъни.
А в роден край, за свои хора тя вечно ще звъни,
силно до последния ни ден звъни,
след час отново ще звъни!
Подобно птица полети, скали и бури победи,
защото спасява се, който полети!