Летописна книга

Имало едно време едно училище...

Така започва нашата приказка за най-старото светско училище в Северозападна България. Неговото начало е в 1822 година, петдесет и шест години преди появата на съвременната българска държава,  врачани се сдобиват със светски учител. Възнесенското училище започва да пише тихо и непретенциозно своята история и я увековечава за поколенията в летописна книга, чието начало е в 1847 година. Върху пожълтелите и страници са събрани надеждите, успехите, тревогите, болките, поводите за гордост на врачани, след като от училището се раждат всички останали културни и образователни институции в града. Летописната книга е библиографска рядкост, безценен исторически извор, който продължава да се пише и днес. След отпечатването на фототипно издание, днес вече е възможно да се използва и в електронен вариант. Няма да скрия своята професионална пристрастност към този факт.

Уважаеми читателю, летописната книга отмерва времето, събитията и личностите, не само чрез изписаните страници, но и чрез тези, които завинаги са останали празни. Там няма измислени герои и фалшиви величия. Не вярваш ли? Провери и се убеди, че поколенията се сменят, днешните събития стават неумолимо вчера и така нашата приказка продължава.

Мая Антова
Преподавател по история и цивилизация, Главен учител

Било лето 1847...

Врачанското класно училище увековечава просветния живот чрез летописна книга. Нанизани и калиграфски изписани букви се редят, за да ни пренесат не във времената, когато човекът с глина и камък е предавал своите послания, а да се докоснем до онова не толкова далечно време, когато в малкия градец Враца са шетали първоапостолите на българската просвета - Константин Огнянович, Кръстьо Пишурката, Петко Славейков и други. От взаимоучителната метода до иновационните компютърни техники на обучение се редят сказания за празници и успехи, за премеждия и трудности, носещи и отпечатъка на националните превратности. Не е случаен фактът, че някои листове от книгата остават празни в годините на върховни изпитания за нацията. Липсващото се оказва по-значимо или ако перефразираме Вапцаров, то мъката ненаписана продължава да скита и да тревожи нашите умове.

Чрез тази понякога смутна, понякога тържествена летопис ние за пореден път ще се идентифицираме със своите предходници, за да открием колко много приличаме на тях - блюстители, съблюдатели и нарушители на училищния ред и правилник. Не с нас започва летописната книга, но ние старателно и с чувство на гордост ще я списваме, за да узнаете за нас.

Илона Данковска
Учител по Български език и литература.

Theme by Danetsoft and Danang Probo Sayekti inspired by Maksimer